Попаднах на една статия от сайта seen.bg и искам да я споделя с Вас. Автор на статията е Стойчо Младенов.

Цитирам я тук:

За всеки гей, роден и израснал в провинциален български град, въпросът за преместването в големия град,  в столицата, е неизбежен. Мечтата по един друг живот, далеч от страха и срама, които са ни внушавани от най-ранна възраст у дома, в училище, по улиците на родния ни град – било съзнателно и целенасочено, или не – неизменно минава през бляна за друго място, за откъсване от познатия свят на оскърблението и тревогата. Вероятно повечето гейове ще разпознаят моментално този копнеж по едно идеализирано „другаде”, там, където най-сетне ще започна да живея, да бъда себе си. Където никой не ме познава и ще се слея с множеството. Където няма да ме гледат толкова особено, където няма да се крия, няма да се преструвам.

Още през 19 век в Западна Европа и Америка градът се превръща в митологично място за хората с „нетрадиционни сексуални практики” – Париж, Лондон, Берлин, Амстердам и Ню Йорк са символи на свободата, към тях се стичат всички, на които им е дотегнало от задушната атмосфера на малкия град и търсят възможност за пълноценен живот, далеч от омерзението и стигмата. И днес миграцията на гей-хората към града не стихва. Едва ли за някого е изненада, че младите гейове и лесбийки много по-често от останалото население напускат дома си и се стремят към финансова независимост, а това ги отвежда именно в големия град.

Но да се върнем към нашата действителност, тук и сега. Какво преживява едно момче, докато израства в средностатистически български град и се учи да разбере себе си, желанията си, непреодолимото си влечение към други момчета?

Хомофобски коментари и обиди от членове на семейството ти са ежедневие от най-ранна възраст, разбира се, насочени не към теб, но поразяващи именно теб. Съученици, които се псуват за щяло и нещяло на „педал мръсен”, „шибан педераст” и т.н. Които ти се подиграват и обиждат зад гърба. Преподаватели, които толерират хомофобията, защото самите те са хомофоби. Или са ок с „това” на теория, но практиката им куца жестоко и не биха си взели изпита по нея. Майки на синове, които се тревожат за бъдещите си снахи – каква ли ще ни доведе? Ако знаеш моят колко ядове бере с тази, ама като си я натресе… Страшно е, днес момичетата са по-буйни и луди от момчетата. Но са единодушни в едно – важното е да не ти доведе зет, че тогава … мълчи, опазил Бог! Шшшт.

В малкия град тайни няма (има само табута). Нито уединение и личен живот. Всеки познава всекиго и знае кой, какво, кога, къде и с кого. Това стеснява пространството, кара те  да се чувстваш затворен, самотен и странен. Започваш да се задушаваш. Вътрешното напрежение, породено от това, което ти казват, че си и какво можеш да бъдеш и това, което си и искаш да бъдеш, те убива. Искаш да избягаш. Защото в този малък свят няма роля за теб, за такива като теб. Трябва да се махнеш оттам и сам да изградиш формата, в която да влееш своето съществуване, само че другаде.

И столицата ти предлага именно това. Възможност за  съществуване. Наред с всичко останало, с многообразието от хора, култури, езици и мирогледи, се очертава една ниша, в която можеш да бъдеш себе си, да си гей и да участваш пълноценно в обществения живот на града, без да е необходимо непрекъснато да се криеш.

Столицата ти осигурява анонимност, тук никой не се интересува от теб и интимния ти живот, просто защото хората са твърде заети и вглъбени в своя собствен живот и справянето с всекидневните си грижи, за да се вълнуват от другия. Тук индивидът много по-лесно може да се изтръгне от контрола на общността. Проблемът с отчуждението при модерния човек в случая е от полза за гея.

Но освен свят на отчуждение столицата е и свят на възможна социализация. Ако в малкия град ти си единствения или един от малкото „различни”, тук си един от многото. Най-сетне имаш възможност да срещнеш другите като теб, де се приобщиш към тях, да се почувстваш част от едно различно семейство. Наличието на хора и места за срещи, възможността за професионално развитие и участие в някакъв културен живот – всичко това осигурява условия за изграждането на колективно самосъзнание. Градът се превръща не само в убежище за индивида, но и в жизнено необходимо пространство за общността, която иска да се съпротивлява срещу налагания й социален и сексуален ред.  Да не забравяме откъде тръгва движението “Gay Pride”.

Приятелства. Срещи. Секс. Любов. Подкрепа от общността. Възможността да разкажеш на някого историята си и да се освободиш поне от част от демоните си. Всичко това позволява на отделния гей да води много по-пълноценен и смислен живот, да преизгради своята идентичност и да реализира потенциала си като човешко същество. Да узрее за идеята, че той също така е отговорен към тази общност и да започне да работи за каузата й, чиято цел е отстояване на правото на всеки с различна сексуална ориентация или полова идентичност да живее в свободна и безопасна среда, независимо от размера на населеното място, където е роден. А това означава борба с провинциалното мислене, с невежеството и ограничеността на хората.

Разбира се, София не е Ню Йорк или Ел Ей, нито Париж или Лондон, но в сравнение с останалата част от страната е един друг свят, който през последните 10 години се преобрази доста и е много по-гостоприемен за гей-хората. Продължаването на тази  промяна и разчупването на хетеронормативния ред зависи изцяло от нас и въпросът сега е – готови ли сме за това, можем ли да отстояваме себе си?

Автор: Стойчо Младенов


Източник: seen.bg